Популярната Фейсбук страница Very British Problems реши да се обърне към британските си потребители с въпроса „Бихте ли изброили някои типично британски дилеми и терзания в ежедневието?“, след който в коментарите последва стряскаща лавина откровения.
Нека разберем какво са отговорили най-много потребители на страницата и какви мисли се спотайват зад любезната фасада на британеца през деня.
Да изпревариш някого, докато вървиш по улицата и да се налага да поддържаш изкуствено висока скорост, докато не потънеш на безопасна дистанция в хоризонта напред.
Невъзможността да направиш обратен завой пред хората на автобусната спирка, без да си извадиш телефона, да се взреш в екрана му, да се намръщиш внезапно, да поклатиш глава и чак тогава да се върнеш назад.
Да считаш за нужно всеки път да подтичваш по няколко крачки, докато пресичаш зебрата и неловко да маркираш извинително махване с ръка.
Всеки път преди да се изправиш с идеята да си тръгнеш, да се чувстваш длъжен да изстреляш едно делово и отривисто „Добре!“ (Right).
След като не си чул/загрял за трети път какво казва някой, остава единствено да се смееш и да се надяваш, че си улучил общата посока на казаното. Накрая, за всеки случай, добавяш и универсалното „Oh dear…“, за да покриеш и други евентуални пропуски.
Да уверяваш небрежно шофьора на таксито, че „където и наоколо да спре те устройва“, а в това време колата да минава точно край входната ти врата.
Да започнеш да си попипваш чантата 10 минути преди спирката, за да бъде седналият до теб напълно информиран и готов за предстоящото събитие.
Припряно да натиснеш няколко пъти бутона за отваряне на вратата на вагона, преди той да има време да светне, за да покажеш, че контролираш ситуацията.
Точно когато си заровил дискретно ръка в чантата, някой да седне до теб в автобуса и да осъзнаеш, че торбата с чипса ще трябва да се яде чак вкъщи.
Ужасът от това някой, когото слабо познаваш, да ти каже на платформата: „Супер! И аз чакам този влак“.
Всеки път да се правиш на ударен, задавайки въпроса: „Извинете, някой ползва ли тази седалка?“ (В превод: Освен ако лицето, което е там, не прилича изумително много на пазарска торба,най-добре е да я разкарате!).
Да тупкаш ритмично и отчетливо някъде около слота за теглене на пари от банкомата, за да покажеш на хората от опашката зад гърба ти, че си пуснал поръчката и чакането не е по твоя вина.
Когато някой около теб тръгне да си вкарва ПИН-а, яростно да извръщаш глава на почти 90 градуса, рискувайки почти сигурна вратна травма.
Лъчезарно кимаш на твой познат в супермаркета, след което започваш да се промъкваш предпазливо из околните пътеки между редовете, за да се изнижеш преди да сте се срещнали пак.
Наблюдаваш с тиха печал, как фризьорът оформя на главата ти прическа различна от исканата.
Всеки път, когато някой влиза в къщата ти, да се извиняваш за „бъркотията наоколо“, при условие че си прекарал трите последни часа в разтребване.
Да се скъсаш да подканяш всеки на масата, да изяде последния печен картоф, останал в чинията (указвайки недвусмислено, че точно ти си му хвърлил око).
„Отивам да си лягам“ (В превод: Отивам да си зяпам телефона в друга част на къщата).
Фактът, че не си доразбрал нечие име и при повторното му произнасяне, означава че до края на дните си трябва да избягваш да се обръщаш по име към този човек.
Да стигнеш до точката на пълно изчерпване на запасите от синоними за „благодаря“ след поредица от задържани пред теб врати, по време на които си кимал с „thanks“, „cheers“, „nice one“ и „ta“.
Деликатният момент на превключването от „kind regards“ на „regards“ в деловата кореспонденция, като тънка индикация, че леко започваш да изчерпваш търпението си към отсрещната страна.
Невъзможността да кажеш „извинете“, без незабавно да лепнеш и едно „съжалявам“ след това.
Рефлексът, който колективно ни боде отвътре, да кажем на всеки срещнат през деня, че „утре вероятно ще е много горещо“.
„Виж, няма смисъл да се притесняваме за това сега …“ – обикновено в това бодро встъпление се крие страховитото послание, че „нещата наистина са оплескани до точка, от която няма оправяне„.
Взираш се в екрана на телефона с тих ужас, докато неизвестният номер, започващ с 020 не престане да звъни.
„Най-добре е да ми го изпратите като имейл“ (в превод: За Бога, спрете да говорите).
„Може би не бях достатъчно ясен“ (в превод: Може би не слушате това, което казвам).
Възпитаната процедура по излизане от грешния магазин: Разхождаш се безцелно 2-3 минути, побутваш 2-3 етикета по пътя, казваш дълбокомислено „Хмм“, поглеждаш часовника, кимаш в неопределена посока, измънкваш нещо като благодарност и напускаш.
Инстинктивната паника, която те обзема, като ти казват, че човека, когото ще срещнеш, бил „всъщност свестен тип, веднъж след като го опознаеш“.
Отзовавайки се внезапно насред някакъв тотален апокалипсис или бедствие, въпреки всичко запазваш самообладание и възпитано предлагаш: „Ще намина по-късно“.
Фразата „Oh, while I’m here…“ (А! Междувременно докато съм тук, нека да …) обикновено означава: „Всичко, което казах до момента, беше само за пълнеж“.